понеделник, 8 юли 2019 г.

В градината е тихо

В градината е тихо.

Пристъпвам плахо, стомахът ми — на топка. Тревите галят дланите ми и едва доловимо шептят. Напрягам уши да ги чуя, но думите им твърде бързо се разтварят във въздуха. Само полъхът на тревогата им настръхва косъмчетата по тялото ми. Пристъпвам, застивам, затаявам дъха си, ослушвам се, и пак стъпка, и стоп… Очите ми се разтварят широко, сякаш да поемат целия здрач, всяка сянка. Вече е ясно. Днес имаме гост. Непознато присъствие, неочаквано и… дали е враждебно? Все още не знам, но градината е различна. Стаила се е в себе си, сякаш. Приветства ме, но е и някак необичайно смълчана. Дори вечното й слънце се е притаило отвъд хоризонта. Вдъхвам отново аромата й, по-остър от обичайното, събирам се цялата в тоя момент и правя поредната крачка. Бучици пръст бодат ходилата ми, а малки тревички фино се оплитат около пръстите ми. Спират ме? Пращат ме да се върна назад, да напусна градината, докато все още мога. Но друго — по-силно — ме тегли напред. Сякаш фина, невидима нишка ме е овързала в сплита и неудържимо влече още навътре, въпреки съпротивата на тукашните създания. Те само ме пазят, зная — но дали онова, от което ме пазят, е наистина враг? С каква мисия е дошло то при мен, в най-съкровеното кътче на вселената ми? И как…? Но не, стига въпроси. Мигът ме зове.

В градината е тихо.

Нежно отърсвам ходила и стъбълцата безмълвно ме освобождават — макар смътно да усещам пурпура на тъгата им по кожата си. Изпращам им благодарност, но и молба — да позволят да се случи каквото е редно. Откликът им не закъснява — сребърно-белите нишки на въздуха се увиват гальовно около мен и почти ме завъртат в спирала. Стъпалата ми едва докосват земята, лек гъдел ме полазва по всяка от плешките. Дали е… О, да! Разпознавам усещането, макар да не ме е спохождало от цяла вечност. Дори не се обръщам да видя с очите си. Леко приклякам, а после се оттласвам въртеливо нагоре — тялото изпънато, издължено, ръцете прибрани, погледът устремен във висините, а на устните фина усмивка. Издигам се сякаш безкрай, въздухът вече е тегав, вплътнен. Спирам намясто в едно последно движение, ръцете ми го довършват разперени назад, разкриващи сърцето без броня, сияещо, и в същия този момент от гърба ми се вдигат въздушно-леки сребърно-бели криле. Последните слънчеви лъчи за миг ги окъпват с капчици огън и угасват, а аз оставам притихнала в свободата си.

В градината е тихо.

Мрак е покрил красотата й и облива с индигото си тревата, дърветата, дори небосвода. Отвисоко на пръв поглед всичко изглежда еднакво, но очите ми познават всяко кътче, всяка пътечка, всяка живинка из нея и постепенно разстилам индиговото във всичките му нюанси. Бавно оглеждам, подушвам, усещам — тишината е все така пурпурна, с дъх на беда. Попипвам мислено сплита — нишката е все така там, но топката в стомаха я няма. Заменил е я лек трепет, тихо любопитство — да разбера къде е вратата, каква е, как да я прекрача, накъде води… И кой е дошъл тук, за да ме преведе през нея. Последен дъх — и се спускам. Въздухът в мен и извън се слива в едно, носи ме, рее ме към ниското, тъмното. И после го виждам — непознатия. Индигов силует в индиговата градина. Само искрящите очи го издават — впити право в моите, немигащи, очакващи. Понечвам да спра, но нишката все така тегли и ветровете се подчиняват на нея, не на моята воля. Къде остана свободата ми? Дали беше само в избора — да направя първата крачка, а после да се оставя на пътя?

В градината е тихо.

Очите срещу ми все така не примигват. Вълчият силует е притихнал в тъмата, индиговото му тяло леко пулсира с дъха. Стъпалата ми докосват земята — необичайно студена, неприветствена. И са едни такива мънички стъпалца, на дете. Крилата се свиват и стопяват в сребърно-бели искрици. Малка ръчичка посяга и доверчиво погалва вълчището по муцуната — неочаквано топла, приветстваща. То подгъва предни лапи и свежда глава, подканя ме с едва доловим жест и аз тръгвам към него. Обхващам индиговото туловище, сграбчвам козината и се покатервам по него. Прегръщам огромния врат — толкова силен, закрилящ. Врат на приятел. Заравям тънички пръстчета в меките косми под муцуната му, обгръщам с крачета корема му и полагам ухо точно зад неговото. Топлината му нежно ме успива, докато тежкото индигово тяло отначало бавно, почти неусетно, а после все по-устремно се понася в известна само на него посока.

В градината е тихо.

Няма коментари:

Публикуване на коментар