Доверието


Вдигам очи към непознатата, приседнала несигурно в крайчеца на масата ми. Гледа ме някак изпод вежди, сякаш още преди да отворя уста, вече съм я предала. Странно усещане е това — да си враг без дела, без думи, без име дори.

С поглед следя движението на чашата й. Бавно повдигам към устните си своята — трета за вечерта — и внимателно отпивам. Докато течността сгрява гърлото ми, в мен се оформят и първите образи на отговора.

— Нормално, казваш. Там, откъдето аз идвам, хората друго наричат “нормално”. Носят усмихнати маски, говорят неистини, задават плоски въпроси и изобщо не слушат за отговора. А очите им — празни, блуждаещи. И да им довериш нещо истинско, няма да разберат. Не са ги научили, не са им дали инструментите да го разпознаят.

Такива като мене наричат “наивни”. Подсмихват се нервно, като сме наоколо, щото другояче четем думите им и даваме неочаквани отговори. Споделяме се с тях и те не знаят какво да ни правят. Гледаме ги в очите и не крием сълзите си, като ни заболи от онова, дето избират да направят със споделеното. Неудобни сме им…

Пръстите ми разсеяно рисуват чуждоземни символи по масата. Мълчим известно време, бавно предъвквайки изказаното. Тя е подпряла брадичка с дланите си и умислено кима от време на време, но остава непроницаема. Очите й следят движенията на пръстите ми, сякаш разчитат писмото. “Невъзможно!” — решително отхвърлям идеята и продължавам:

— Доверието в една от първите си фази е твърдото убеждение, че светът е добронамерен. Въпреки всички доказателства за противното. Докато се натрупат достатъчно, че да го счупят.

И като се счупи, заприличва на ей онова там — кимвам към крещящото “Не ви вярвам! Не ви вярвам!” човече наблизо. Тя не проследява погледа ми, наясно е за кого говоря. Никой друг сякаш не се впечатлява от него. Интересно, само ние двете ли го виждаме? — Тъжното е, че може да избере така да си остане. Моят народ по правило спира дотам.

Гласът ми утихва съвсем, едва се отличава сред глъчката наоколо. Непознатата остава все така мълчалива, макар тялото й вече видимо да не е в готовност да хукне нанякъде. Ръцете й лежат сплетени на масата и е положила леко глава на тях. Излъчва любопитство, очакване, тиха подкана да продължа. Може би и доза здравословен скептицизъм.

Един сервитьор се появява от нищото, грабва пресушената й отдавна чаша, заедно с моите две, и също тъй скоростно изчезва. Аз свеждам поглед, пръстите ми отново подемат танца си върху грапавия плот, а думите сякаш сами се заизплъзват от мен:

— Но ако намериш в себе си сили да го сгушиш — човечето — и да обърнеш тоя му бяс в сълзи, то започва да се смирява, да оздравява. И така, оздравявайки, пораства. И се обръща навътре. И открива, че каквото и да направят другите с довереното, ти ще се справиш, ще го преживееш, ще продължиш напред. Ще растеш още. Чиста и неопетнена.

Ще знаеш, че си дала нещо ценно, съкровено — а те са избрали дали да вземат или да отхвърлят. Тъжно е, да, но не зависи от теб как другият ще се възползва от подаръка. Възможно е да го приеме и да откриете ново приятелство, нов път — общ за двама ви. А ако не го пожелае, ако те предаде, в теб остава изборът да научиш още един, пък макар и болезнен урок, или да се върнеш назад, да станеш като тях. Типична представителка на народа ми. Нормална. Ти какво предпочиташ?

Отвръща ми само кротка тишина. Поглеждам към непознатата и гледката ме усмихва. Постоявам така още минута, а последната глътка чай освежаващо си проправя път надолу по гърлото ми. После оставям две монети до празната чаша, внимателно отмествам един непокорен кичур от лицето на непознатата — толкова мирно в съня й — и тръгвам бавно към изхода.

След мен остава само бледото сияние на символите, изписани по масата: Keep breaking your heart until it opens.* Само още няколко мига, и избледняват съвсем, а аз се стопявам в дъждовната нощ.

——
* “Продължавай да разбиваш сърцето си, докато се отвори.” — Руми

Коментари

  1. Какво да правим с човечето, как да го сгушим и обърнем към светлото - един красив текст от Jen Van Der Wacht:

    And I stood there looking into the mirror..
    Into the eyes of the monster that is me.
    And I asked myself.. how can anyone love this?
    How can anyone care for this demon..
    How can anyone accept this monster in its wholeness..
    This monster who needs to destroy..
    Who needs to destruct..
    Who needs to burn entire worlds to the ground on a whim.
    Who hurts people..
    While it hurts itself..
    Pushing any love away with its boundaries and walls that are high and wide and thick and vast..
    All while it is desperately trying to draw it in.
    How can anyone love this?!
    After all the things it has done..
    And all the hurts that it has caused..
    And the damage that trails behind it..
    An unending pathway of carnage and destruction and fire.
    How can anyone love that.
    And for a moment I let myself believe that it isn't worthy of love..
    That I should turn my back and walk away..
    And leave it in the hell it has created for itself.
    And then I remind myself..
    That even monsters deserve love.
    Even monsters deserve acceptance..
    While they are drowning in their pain..
    And in their sorrow.
    And seperateness..
    They are just screaming to be held and heard and loved.
    To be accepted and acknowledged..
    For all that they are..
    And the roles that they play.
    So I take this monster into my arms.. wrapping my being around it while it fights against me..
    And I whisper into its ear "I love you anyway".
    And I repeat it.. over and over again..
    And at first its body is rigid and taught..
    Resisting the blinding light that is flooding into the darkness that it has sat in for a millennia.
    Words of hate and anger spewing from its mouth.. but they fall upon deaf ears.
    "I love you anyway." I repeat again.
    And its body starts to soften just a little bit.. the walls that surround its heart crumbling the smallest amount and the words of hate turns to words of despair..
    "How can anyone love this?!? Noone can ever love this"
    And I take the monster face in my hands and I look it deeply in its eyes..
    "You are inherently deserving of love.. just by being. So I love you anyway."
    More softening.. less resistance.. and the monster reminds me of everything it has done.. of all the acts it has committed.. trying to convince me that it is not worthy of love.
    And yet the words from my mouth keep repeating..
    "I love you anyway."
    And the monster keeps softening..
    As it moves through its grief..
    And its shame..
    And eventually it finds its way to acceptance..
    "I love you anyway."
    And the tears are rolling freely, and the body is shaking as it releases and purges.. and I continue to hold it.. and nurture it.. and I say to it..
    "You are deserving of love, just by being, so I will give it too you.. for that is what I am, for that is what we both are. And we do not have a time machine.. so we cannot go back and change the past.. but we have this moment now.. where we can choose how we move into our future. And we can choose love.. even in our destruction.. because love always wins. And sometimes we will stumble.. sometimes we will fall back into old patterns and old pathways.. but then we make a choice to come back to this space and choose again to return back to love.. as many times as needed.. as many times as is required.. until eventually we are both nothing but love."
    And it agrees.. and the pact is formed.. and we choose to move forward together. No longer fighting each other.. no longer sparring for power between us.. but working together to find freedom and peace.

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар