сряда, 13 февруари 2019 г.

Малка здравна музика


Приказката по-долу написах и публикувах за първи път в електронно списание Сивостен по времето, когато бях част от екипа му. Споделям я и тук с дребни корекции (ах, тази пунктуация) и без цензура на думи и емоции. 

02 февруари 2007

Мили деца, искате ли да ви разкажа приказка? Знам, че още е рано за приказки, ама пък на мен ми се разказва, пък вие ако искате слушайте... 

Та, имало едно време – преди почти три години, ако трябва да сме точни – едно момиченце на име... ми да речем Марийка. Марийка си имала едно сладко малко коте на име Иванчо (не може в една приказка да има Марийка, пък да няма Иванчо, нали?). Туй сладко малко коте обаче пораснало и един ден решило, че на Марийка ръчичката има нужда от разкрасяване, та я понашарило докъм лакътя. Марийка изтърчала до близката поликлиника, където установила, че няма личен лекар и, след като надве-натри й овързали ръката (по-зле от това – здраве му кажи), й свалили кожата на касата. И, за да не се повтаря тая идилия, замъкнали я сестрите при някакъв чичко, дето щял да й стане личен лекар. Хубаво, само дето въпросният лекар й дал едно хвърчащо листче с име и телефон, и й поръчал след месец-два да дойде да си вземе книжката (щот отпускарски сезон, разбираш ли, сега никой няма да се хване да ти я изготви). И туй добре, но малката Марийка се оказала здрава като бик и повече не опряла до лекарска помощ... 

Докато един ден (както сигурно се досетихте, почти три години по-късно) неочаквано не я свалил върлуващия грип и – ще, не ще – наложило й се да потърси въпросния лекар за болнични (щот от работа я върнали, не можело така, трябвало да седи вкъщи на топло и да се лекува – тя тая работа без глас се не върши). Добре де, ама как се казваше въпросният лекар? Е, от поликлиниката ще знаят, казала си тя и с бодра крачка (и дробове на парцали) се понесла натам. С влизането видяла компютър и си рекла, че нещата изглеждат все по-розови. Не щеш ли обаче, оказало се, че в поликлиниката никой няма намерение „да обикаля всичките 20-тина лекари на етажа и да сверява километричните списъци с пациенти”. А на въпроса „Добре де, за чий ви е тая щайга там, кат не я ползвате?” отговор така и не получила (макар че погледът, който отнесла, бил достатъчен). „Тъй, като не можете тук да ми кажете, кой може?” – попитала тя с надежда. „Ми от НЗОК могат.” „А телефон, нещо?” „Не може по телефона, лично трябва.” „Ама как тъй лично, Вие имате ли идея къде е тая Каса? Че аз без дробове ще остана в тоя вятър и прахоляк навън!” „Ъ... Ми това е положението, тука нищо не можем да направим.” И сестрата се фръцнала обратно към печката-духалка и розовото романче. 

Марийка премигала три пъти невярващо, пък се фръцнала и тя към вкъщи с мисълта, че ако по телефона не може, що да не може в интернет – нали всички други институции дават достъп до личните ресурси на гражданите... Първо крайно безуспешно преровила всички чекмеджета за въпросното листче с името на доктора – не било писано обаче нещата да станат лесно. Добре де, но и на сайта на НЗОК нищо подобно не се виждало, за сметка на което имало безплатен (май) телефон за консултации. Обадила се нашата Марийка, но получила кажи-речи същия отговор: „Ето Ви телефоните на Касата, ама едва ли ще ви дадат информация – Закона за защита на личните данни го забранява.” Нашата Марийка обаче била упорита (а и малко мързелива – докато не изчерпа всички дистанционни възможности, не се вдига на крак), та звъннала на първия телефон. Където й отговорил продължителен сигнал „свободно”. Звъннала и на втория, където пък й дали трети, с уговорката, че заради въпросния закон никаква информация няма да получи, но пък не пречело да опита. Звъннала и на третия, където попаднала на типичната лелка с властен глас, която заявила „И ЕНГ-тата до 9-то коляно да ми дадете, докато не Ви видя личната карта, няма да стане – това е ПОВЕРИТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ, ЗАЩИТЕНА ОТ ЗАКОНА!” И тряснала телефона. Марийка се поогледала, премигала отново на парцали (този път срещу слушалката) и – какво да прави – тръгнала да се стяга за излизане. 

Помъкнала се бавно (но славно) към автобусната спирка, където – разбира се – попаднала на най-раздрънкания автобус ever, ама си рекла „И туй ще го преживея, само да стане”. След около час лангъркане по столичните претоварени кръстовища стигнала до Касата. На вратата я блъснал гостоприемният аромат на кръчма от времето на дядо й, а охраната (с вид на израснал във въпросната кръчма) я изгледал подозрително от глава до пети (на стъпки, сумарно му отнело около 15 секунди да я фокусира). Попитала тя къде може да й дадат името на личния лекар – „Ми тука при мене – ама след половин час, че колегата сега хапва.” Гот, а? Излязла тя, огледала се за някакво закътано заведение в района, в което по възможност да не се пуши, щот още не й се умирало. Е, нямало. Решила да се върне обратно в кръчмата, пък все някак щяла да го преживее тоя половин час – нали поне било топло вътре. Не минала и минута, и се разразил и първия типичен за подобни местенца скандал. Тя надънила слушалките си до дупка, но въпреки болката в ушите продължавала да чува истеричната разправия. Въздъхнала дълбоко и, заредена с всичкото търпение на земята, продължила да чака, давейки се от време на време в ужасяваща кашлица. 

Изтърколили се минутите, върнал се служителят от обяд и тя се замъкнала пред него. Със сетни сили обяснила какво иска и той й поискал ЕГН-то. Дала го тя със сричане и запъване, сякаш не е нейното. Въвел го той в допотопната щайга пред себе си, разцъфнал в усмивка и заявил „Ами да, имате личен лекар, казва се д-р Еди-кой-си!” Марийка се поопулила. „Добре, казала, а лична карта що не ми поискахте?” Отсреща й се поопулили в отговор. „Или поне имената”, опитала тя отново. „Че защо бре, душко?” В тоя мил момент на Марийка уеекинко й причерняло, обяснила с две думи, че я разкарват от майната си за тоя, дето клати гората, аха да спомене разните служителки, закони, законодатели и по-близките им роднини, усетила се, че няма смисъл, стиснала заветното листче с името на д-р Еди-кой-си и се помъкнала обратно към спирката. Където, не щеш ли, вече спирал същия таралясник, който я докарал близо час по-рано. „Е, денят не е свършил, болничният все още не ми е в ръцете” – казала си Марийка оптимистично и се метнала на возилото. 

След още около час се стоварила обратно в поликлиниката, където (ама как, не се ли досетихте още?) установила, че д-р Еди-кой-си е на смяна след час и нещо. Е, по-добре, отколкото ако току-що си беше тръгнал, нали. И засега нашата приказка спира дотук, макар че със сигурност тепърва има да се случват разни неща. Сигурно се питате, мили деца, каква е поуката? Ами поуката е, че не всяка приказка има поука. Тъй е то.

Няма коментари:

Публикуване на коментар