А как мина _твоят_ ден? #2 Нищо лично




А как мина твоят ден?

Нищо лично


— Добре мина — благодаря ти, че попита. Благодаря ти, че винаги ме питаш. Днес си мисля за любовта между двама души и за отхвърлянето, което се случва дори когато несъмнено се обичат до полуда. И не говоря за онази, страстната, изпепеляваща любов, която пламва за миг и си отива също тъй бързо. За другата, бавната, постепенната — онази, основана на приятелство и близост, която с времето става само по–силна и здрава. С такава любов си спокоен, че каквото и да се случи, имаш опора. Другар, който ще те разбере и приеме — с всичкото ти. Със странностите и различностите ти. С копнежите и болките. Ще се радва на крилата ти и ще попива сълзите ти. И никога няма да отвърне очи, когато страдаш.

— Ммм, размечтах се. Но — смръщва вежди и погледът му ме пронизва, — ако толкова се обичат, защо биха се отхвърляли?

— Ами това ме човърка в момента. Как се стига дотам. Какво можем да направим, за да няма то трайни последствия върху връзката — свеждам очи леко тревожно и тиха въздишка се изплъзва от устните ми.

— Разкажи ми повече — кани ме.

— Ето, например Единият е имал лош ден. Напрегнат, преработващ, изхабяващ. На моменти ядосващ, вбесяващ дори. Нечовечен. И нещо в него се е пропукало. Не необратимо — тия пукнатини могат да оздравеят. Но все пак болят, докато ги има. А в болката си удавят другите чувства — на споделеност, на обич. И така този Един се отделя, затваря се в себе си и леко, неусетно се спуска спирално надолу. Потъва в пукнатините си, докато вече изгуби здравото от поглед, докато забрави какво е било, какво е. Така го намира Другият. Сърцето му трепти от радост — чакал е този момент, на срещата. С ръце обгръща любимото тяло, устните нежно прилепват в трапчинката на врата му, вдишва с пълни дробове аромата на кожата му. Но не среща взаимност. Единият е далеч, сякаш в друг свят. Потънал в ума си, сякаш е все така сам. Не усеща докосване, сам не посяга. Очите блуждаят невиждащо. Другият чувства насреща си камък — нито приема, нито отблъсква. Там е, и в същото време го няма — студен, сляп, неподвижен. И тогава го вижда. Дъхът му застива за миг, после още повече нежност се разлива в сърцето му. Протяга отново ръце и прегръща, без очакване за насрещност. Разбрал е. Нежно прошепва “Тук съм, до теб”, а после тихо се оттегля — наблизо, но ненатрапчив. Знае в сърцето си, че е нужно само пространство и време, и взаимното пак ще е тук.

Замълчавам умислено, а погледът ми блуждае. То умее да слуша и търпеливо ме чака да се върна в това измерение.

— Но — заговарям отново, — ако го среща за пръв път тъй далечен, може да не го разпознае веднага. Може сам да се пропука. Да пусне сянката на съмнението да замъгли взора му, да почувства как вече не е обичан. На свой ред да се вкорави, да превърне сърцето си в камък. Да си тръгне — тих, самотен… Кървящ. Да си прегърне всичката обич за сбогом и мълчаливо да я остави на прага. А сам той да се скрие в нощта. Копнеещ да върне часовете назад, да бъде отново прегръщан, любим, част от цяло… Но неспособен да направи крачка обратно, да протегне ръка, да почака Единия, докато и той е отново готов да я поеме. Да я погали, целуне и сгуши. Не може…

Преглъщам болезнено, сякаш невидима ръка ме е стиснала здраво за гърлото. Само след миг мрачните картини отново потичат:

— Или, още по–лошо (дали?), може в мъката си сам да удари Единия — с поглед, с думи, с дела. Ослепял в своята болка, да пожелае на свой ред да рани — сякаш Единият не от болка е вкаменен. Но Другият, дълбоко потънал в себе си, с привидно лека, а всъщност като от олово ръка да зачеркне всичко, което ги свързва. Да обърне сърцето си в айсберг — от лед изваян, прикрит под вълните, невидим за враг и приятел еднакво. С ръбове остри, готови да режат — плът, спомени, обич. И в миг на безумие да ръчне Единия си там, дето най го боли. Да удари и себе си със същата сила, изпълнен с ненавист за стореното, а после да побегне в тъмата.

Сълзите рукват на воля, гласът ми се дави. В представата? В спомена? Виждам как то се чуди. Преглъщам отново, с натежало сърце продължавам:

— И тогава… пропуканото с трясък се счупва. Необратимо. Непоправимо. Ненужно. И двамата вече не са едно цяло, а хиляди малки парченца — остри, ранени, далечни. Онова, що е могло да израсне в обич най–красива и нежна, вече го няма. Позволили са му да си отиде, пропъдили са го дори — без да усетят. Невярващи, че го заслужават, сами са му показали вратата навън. Сърцата им — свити от страх, че повече няма да срещнат друг толкова близък, и също тъй в ужас сковани, че такова щастие всъщност не им се полага. Че е назаем, измама, и все някога някой ще се усети. Че рано или късно той ще си иде, а по–късно ще боли повече.

— А теб страх ли те е? — безпощадно е то в проницателността си. Замисля ме.

— Лутам се — отговарям след малко. — Инстинктите зоват за действие в страха, но после се включват и други, по–смели гласове. И нашепват спомени за това как се срещнаха двамата, какво ги събра, какво ги свързва тъй силно от първия миг. Как всеки ден откриват още и още, и още за другия, дето все повече ги сближава. Докато пак дойде гласът на страха — ами ако все пак се загубят? Ако онзи, другият глас не се включи навреме? Ако Единият все така се затваря напълно, а Другият точно тогава има нужда от него — защото сам той също боли и му трябва опора, в същия този момент? И, ако Единият го отхвърля твърде дълго — часове, седмица, месец — ще има ли Другият сили да чака, и сам да се държи изправен, гъвкав, разбиращ? Или ще угасне пламъкът в него — не до искрица, ами напълно, до пепел. И тогава тихомълком да се загърне в тъгата си, постепенно забравил всичкото, дето ги свързва, и тъй, без да усети, да сложи без време точка на заедното.

— Страхът, знаеш, не ти е приятел. Той е само знак да си спомниш, че в този момент е ред да послушаш сърцето си, не ума. Да притихнеш, да пуснеш всичките гласове да жужат и само да слушаш, докато се научиш да чуваш. Едва тогава да действаш. Само така ще съграждаш, от руините замък ще вдигнеш и прашинка няма да падне от него. А той — страхът — винаги ще те гледа от сенките, ще дебне да впие нокти, щом оголиш мека плът пред взора му; с един удар да срине изграденото с обич и труд. Оставай в светлината и няма да те достигне. Усещай очите му и с гърба си и меко пристъпвай встрани, щом мракът запъпли по мислите ти. И така цялото ти ще си остане цяло.

Думите му галят душата ми, успокояват ме и ме приласкават в обятията си.

— Аз… Мисля си… Може би има надежда… все пак, един ден, у Единия да почне да остава мъничко пространство, заделено специално за Другия. Да се научи и той как да пази цялото от разрив. Да се грижи с нежност за връзката, дори и когато няма сили за нищо друго. Да потъва в заедното, вместо сам в себе си, щом светът стане твърде изискващ, всевземащ. Да открие, че там — в общото им пространство — е пълно със споделена енергия, от която да черпи колкото му е нужно. Ех, мечти…

Гласът ми угасва, клепачите тегнат, залепват. Унасям се меко, потокът на мислите се забавя и тихо потъвам в съня.

--
Още от поредицата “А как мина твоят ден?”:

Коментари

  1. Ани, прекрасно е... Разплака ме. Толкова мъдро и толкова истинско. Благодаря ти, че ме прати тук в точния момент! <3

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Радвам се, че съм те докоснала, Дес! Много, много се радвам... <3

      Изтриване

Публикуване на коментар