понеделник, 18 февруари 2019 г.

А как мина _твоят_ ден? #1 Откриващо




А как мина твоят ден?

Откриващо


— Моят ли? — питам. — Ами… Как да ти кажа, не съм съвсем сигурна. Той и не е съвсем минал. Надявам се да се случи още нещо.
— Какво нещо? — любопитства то.
— Знам ли, нещо по-хубаво. Нещо, което да ме отведе спокойна към нощта.
Въздишам. В очите му има само търпеливо очакване.
— Да ме заземи някак, разбираш ли? — продължавам. — Да спре лутащите се мисли, дето толкова бързо минават, че не успявам да ги хвана. Иска ми се да мога да ги разгледам отвсякъде — една по една. Да им намеря удобно място и да ги оставя да си починат. Да отлежат дори. А те препускат, като че от това ми зависи животът.
— И какво ги гони?
Простичък въпрос, тъй очевиден, че се чудя как и сама не се сетих.
— Хубаво ме питаш. Навикът, предполагам. От години все така препускат. Лутам се в крайни решения, като има проблем, после се чудя защо ни едно не работи. Ето сега например — детето е болно от… Изкушавам се да кажа три години…
— Три?! — очите ме гледат ококорени.
— Е, не непрекъснато де. И не от някакви кой знае какви болести. Хреми, сополи, кашлици, някой и друг бронхит. Две пневмонии са всичко по-сериозно. Дете, предполагам. Всички в градинска възраст боледували. А дали и всички майки полудяват по това време?
— Хахаха, забавна си — смее се с глас.
— Радвам се, че поне на някой от нас му е весело. Но, тъй де, като от години знаеш колко е кратък пътят от хрема до драма, кажи ми как да не почна мислено да събирам багаж за в болницата само след едно покашляне? Как да не минавам в непрекъснат тревожен режим, като чуя “Мамо, имам сопоооли”?
Потръпвам при спомена, сякаш гравиран в костите ми.
— Какво е “тревожен режим”?
— То май е най-страшното. Тревожиш се. Просто ей така, не за нещо конкретно, а съвсем на общо основание. Умът ти сякак жужи — като кошер, но не с подредения ход на пчелите, те си знаят точно къде отиват и как да стигнат дотам. А мислите трептят хаотично, една идея на заден план, колкото да са достатъчно размазани, та да не можеш да ги разпознаеш.
— Хм. Не ми се е случвало. А като се вгледаш едно хубаво в тях, не почваш ли да ги виждаш?
Въпросът ме избива от спомена и ме праща напред. Може би все пак има и такава посока.
— Не съм пробвала, но ще опитам. Обикновено, като почнат да жужат, в течение на дни не успявам да се фокусирам върху нищо конкретно. Все едно плувам в желе. Едно такова безтегловно, мудно, тегаво ми става в главата. И бжжжжжж… Без прекъсване. Най-лошото е, че няма един единствен източник на тая тревога — да го хвана и да го преборя. Всичкото ми е криво. Настроението, мислите, света. И спирам.
— Какво спираш? — смръщва се.
— Ами… Всичко — нали ти казвам. Обичайното ми състояние е движение, промяна. Спра ли — нещо драстично се е объркало.
— Хубаво. Не е хубаво по принцип, но поне нещо знаеш. И сега накъде? — гласът му сякаш ми намига закачливо.
— Сега — напред и нагоре. Както обикновено. Опасявам се само, че в момента не знам накъде съм обърната… Та има шанс “напред” да ме изведе към дъното.
— Страх надушвам тук — сбръчква ноздри, очите пробиват душата ми.
— Имаш право, страх е. От оня, дето е впил пипалата си до мозъка на костите ти и смразява всяко движение. Не те оставя да дишаш спокойно за минута дори, да не би да разбереш накъде е слънцето и да излетиш към него.
— И страхът може да го е страх. Ако го загърбиш, няма да го има повече. Ще изчезне, и после какво?
— Свобода? — повдигам вежда. — Така поне ми се иска да мисля. Имам периоди, в които страхът го няма. Взима си отпуск ли, скрива ли се от мен, не знам — но тогава с месеци се чувствам, като че летя. Сякаш невидими крила ме носят през времето и света, всичко пред мен е за мен и аз съм за него. И ми се случват чудеса, и аз случвам невероятни иначе неща, при това с небивала лекота. И няма и помен от страх в това време. Няма предизвикателство, на което да не отговоря; няма препятствие, което да ме спре; няма…
— Щом сега не летиш, значи нещо те е спряло — прекъсва ме.
Безпощадни са думите му, и право в целта. Умислям се за минута, усещам тенекиения вкус на страха по небцето си, а раменете ми се прихлупват напред — сякаш под тежестта на две нещастни, изтощени крила. То ме измъква от унеса:
— Искаш ли да го намерим? Онова, дето те препъва. Дето свива крилете ти.
— Искам, ами — как да не искам!? — почти подскачам, а сърцето ми трепва с надежда. — Нима ще ми помогнеш?
— Ами да, звучи ми като да си струва усилията — смее се със звънкия си глас. — Обаче ти определяш откъде ще започнем и по кой път ще вървим. А аз ще се погрижа да не спираме.
— Имаме сделка — прихвам и аз, а вълна на облекчение ме облива отвътре.
“Не съм сама — отеква в главата ми, докато сънят нежно ме обгръща, — не съм сама…”

Няма коментари:

Публикуване на коментар